Владимир Павлов. Върховете на моя живот

Кривата линия на живота, често устремена нагоре, понякога се спуска рязко в тъмните ъгли на изпитанията, разкъсва очакванията на околните и пресича чуждите желания. Въпреки разочарованията, проблемите и компромисите ние продължаваме напред, защото само така можем да станем по-добри, докато се вглеждаме в себе си и  се усмихваме на човека, който сме.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

По време на последния ни разговор сподели, че имаш намерение да организираш  експедиция до осемхилядник и спускане от върха  му със сноуборд.  Какво се случи  оттогава до днес?

Много време мина и много неща се случиха в живота ми, включително и не особено положителни. Срещнах много критика, скептицизъм и чужди страхове, но посоката остана една и съща – към спускане от осемхилядник със сноуборд. Независимо от външните фактори, аз останах верен на идеята и мечтата си и постепенно се обградих с приятелите и правилните хора, които повярваха в мен и подкрепиха проекта ми. Тези близо две години преминаха в тежка физическа подготовка, събиране на екипировка, търсене на финансиране, организиране на експедицията, а и на живота ми спрямо нея, въпреки че не бе ясно почти до последния момент дали въобще ще се състои.

 

Колко е дълъг и труден пътят към една мечта?

Мисля, че човек трябва да е готов да рискува и жертва абсолютно всичко – това е цената. При мен бе така – останах без работа, без доходи и пари, разведох се, скарах се с роднини, отписах някои „приятели“. На някой може и да му се струва прекалено, но моят път към сбъдването на мечтата ми наистина бе много труден. Понякога се чудя дали това не бе всъщност дори по-тежката част в сравнение със самата експедиция. И въпреки всичко – до последно нещата циклеха на едно място, особено с парите. Тогава, в един летен ден тази година, въпреки че притежавах по-малко от половината финансови средства, просто си купих самолетните билети, преведох парите, които ми останаха, в Непал, за да си запазя мястото, и обявих, че нещата ще се случат каквото и да ми коства това. В следващите четири дена намерих още спонсори и цялата сума бе събрана. Ето това е нужно понякога – да си сложиш главата в торбата, а и щипка лудост.

 

 

Кои са хората, които те подкрепят?

За радост, не са малко, сигурно над 100 души. Някои помогнаха много, други – с малко, едни – със средства, други – с екипировка, маркетинг, контакти и какво ли още не. Зад спонсорите също седят хора, които дадоха много. Когато обявих, че експедиция ще има, много познати и непознати видяха, че това не са празни приказки и се включиха кой с каквото може. Благодарен съм на всички и смятам успеха на експедицията ми и за техен. Горд съм, че в България успяхме да се обединим и да направим нещо заедно, че вярата в успеха победи песимизма и страха.

 

Защо направи тази експедиция?

Защото това бе моя мечта още от детските ми години, която, къде осъзнато, къде не, съм следвал през целия си живот. Защото обичам планината и сноуборда, и това беше най-голямата и трудна цел за мен в този спорт. Защото исках да докажа на себе си, а впоследствие и на останалите, че това е възможно, макар и да не е правено досега от друг българин. Защото исках да застана на над 8000 метра и да насоча носа на дъската надолу. Причината е една и съща при всеки връх – искам да го изкача и да се спусна отгоре. Хората, които се занимават с планини, ще ме разберат.

 

Какво остави тук, когато тръгна за Манаслу?

Оставих  натрапените ми страхове и предразсъдъци, както и проблемите и драмите, които някои хора създадоха. Оставих обаче и стотици познати и приятели със стиснати палци в юмрук, оставих семейството и сина ми, които ме изпратиха с усмивка. Това бяха моите 45 дни, за които се борих толкова силно и дълго. Исках да взема максимума и, когато се качих в самолета, просто забравих за всички проблеми, но „взех“ със себе си подкрепата и усмивките на хората зад мен.

 

Какво завари, когато се върна?

Аз го заварих, още когато направих последния си завой по склоновете на Манаслу:  вътрешно спокойствие, удовлетвореност, свобода и чувството за пълноценно изживян живот досега. В България ме посрещнаха топло и тук видях радостта и успокоението на всички, които ме чакаха и стояха до мен през цялото време. Върнах се променен, а може би и животът ми ще бъде друг оттук насетне – предстои да разберем.

 

 

 

Какво се случи преди самото спускане?

Първо цял живот работа в тази посока, три години сериозна организация и тренировки, през това време успях да вляза в перфектна физическа и психическа форма за тази експедиция. След старта в Катманду точно 24 дена ми бяха нужни за трекинга, аклиматизацията и изкачването на Манаслу. На 26 септември 2019 в 06:10 сутринта застанах на най-високата точка в планината – 8163 метра, а малко след това реорганизирах багажа и екипировката си за спускането от една малка снежна площадка на 8150 метра височина. Оставих всички ненужни мисли зад себе си и се съсредоточих върху „спускането на живота ми“. Щракнах автоматите на дъската и повече не се обърнах назад.

 

 

Текст: Елеонора Гаджева

Снимки: личен архив Владимир Павлов


Целия материал можете да прочетете в новия брой на списание travel&extreme Explorer. Нa пазара от декември, 2019 г.

 

 

This entry was posted in Active Explorer. Bookmark the permalink.

Leave a Reply