Панама сити. Между два океана, между два континента, между два свята

Намирам се на повече от 60 метра над повърхността, мръсен и изпотен, между препълнен куфар, чанта с документи, широк плазмен телевизор, невзрачни полуголи бузести индианки на стената и омайващи аромати откъм банята, сякаш изплували изпод безбройните листа на панамската джунгла. Но нищо не може да откъсне погледа ми от гледката навън. Едната половина на пейзажа е заета от издължените профили на небостъргачите, където хиляди лампички са станали свидетели на безброй житейски истории. В другата част – по-приглушена светлина завива вълните на Тихия океан, които кротко мият брега край Синта Костера – крайбрежната алея. Панама Сити е облякъл нощните си одежди.



 

Между небето и земята

 

Погледът се рее омагьосан надалеч. Умората от пътя изчезва. Напрежението от полета, подскачал над бойното поле на три гръмотевични бури, разцепващи едновременно небето над южноамериканските джунгли, остава някъде в миналото. В момента усещам само едно – искам да изляза там, навън, без да знам колко е опасно и докъде ще стигна в нощта.

Половин час по-рано, докато Хуанита ме возеше в излъсканото си бяло такси по Панамериканската магистрала, успях да навържа няколко испански думи и да я попитам:

„Сигурно ли е тук? Има ли бандити?“

„Няма бандити – засмя се с глас пухкавата панамка. – Има бандитки.“

Весели момичета, които сноват без придружители между исполинските сгради навън, ме карат да повярвам, че наистина не е опасно да се разходя към Площада на демокрацията. Дни наред гледам прогнозата за времето и за месец напред картинките са едни и същи – черно облаче с гръмотевица. Но в момента е тихо и сухо. Влажният задух е отстъпил пред полъха на океанския вятър. Няколко звезди изглеждат като бледи дубльори на градските светлини. Няколко хлапета се бият със смях край автобусна спирка, но не изглеждат опасни. Вадя фотоапарата и решавам да направя няколко снимки край брега. Тогава усещам, че два тъмни силуета ме наблюдават. Обръщам се бавно към тях. Мотоциклет с двама полицаи – едър здравеняк на кормилото и жена с автомат зад него. Пазят тихо парка, без да слизат от машината си. В същото време по булеварда се плъзга патрулка с надпис „Служим на туризма“. Тук определено ми харесва.

 

 

Между копнежа и страха

 

Събуждам се още в шест сутринта. Няма нищо общо с часовата разлика, отдавна съм в тази зона. Всичко е заради желанието да видя възможно най-много неща за малкото време, което имам, преди насъбралите се през нощта облаци да ме окъпят здраво.

 

Все още не вали. Персоналът на хотела се опитва да ме убеди да изчакам час след закуската, за да отвори някакво туристическо бюро, което да ме заведе до Панамския канал. Загуба на време. Тръгвам сам. Ако си хвана такси пред хотела като турист, ще ме таксуват двойно, затова поемам по извивката на булеварда. Скоро чувам клаксон. Така жълтите градски таксита предупреждават, че приближават отзад. Махвам, без да се обърна, и до мен се заковава весела трошка с излъчване на софийска „копърка“. Шофьорът обаче е любезен и обявява половината от цената, за която спомена Хуанита. В началото звучи като добра сделка. Няколко минути по-късно изтръпвам сериозно.

Докато ми разказва колко е хубаво да се шляе човек по Синта Костера до Стария град и ми сочи отривисто нужната посока, шофьорът изведнъж подскача с думите „изпуснах отбивката за канала“. Панама Сити не е сложен като разположение град. Човек с опит лесно запомня картата и може да прецени в общи линии къде се намира. И усещането не е никак приятно, защото зная, че веселият чичко се забива към гетото край Моста на Америките. Тъкмо обмислям как мога да изхвръкна навън и се оглеждам за нужната ръчка, когато шофьорът започва нервно да се обяснява:

„Извинявай, извинявай, ще се включа обратно на магистралата оттук! Това няма да ти струва повече! Нито цент над цената, за която сме се разбрали! – таксито се шмугва между колоритно оцветените градски автобуси. – Нито цент повече! Моля те, извини ме!“

 

 

Между Атлантика и Пасифика

 

Шест сребристи локомотива кротко пухтят в синхрон, опъвайки въжетата на огромния кораб. Притихналият гигант се промъква през тясната ивица вода под малтийски флаг.  „Мирафлорес локс“ е едно от местата, където лесно и удобно може да се наблюдава легендарният Панамски канал. Централната сграда е изградена като четириетажна трибуна и на входа се плаща такса. Но срещу парите си получавате право да посетите музея, да гледате документален филм за историята на това невероятно съоръжение, както и да наблюдавате работата на шлюзовете, колкото поискате.

Самият акт на преминаване на разнообразните кораби през металните врати, разделящи вода с различни нива, е динамичен, колкото любовната игра на охлюви след дъжд. Около петнайсетина минути талази мътна течност шуртят около исполинските сиви тела под любопитните погледи на чайките. И въпреки това гледката е толкова завладяваща, че ръцете на посетителите една над друга, под друга, през друга се надпреварват да поднасят камерите си възможно по-напред. Тук оценявам предимството на ранното ставане. Час по-късно идват организираните туристи и край перилата на терасите по високите етажи на „Мирафлорес локс“ става почти непристъпно.

Сигурно немалка част от хората си представят Панамския канал като права линия между два океана. Или по-точно между Карибско море и Тихия океан, който тук се пада на изток заради извивката на континента. Истината е съвсем друга. Редицата шлюзове, край която се развяват косите ми, издига плавателните съдове до нивото на водата на естествените езера Мирафлорес, Алахуела и Гатун. През тях корабите преминават, криволичейки, десетки километри до отсрещната страна, където „Шлюзовете Гатун“ ги връщат долу на морското равнище.

 

Всичко това е започнало с една стара френска импровизация. Но французите фалирали или измрели от тропически болести в непознатите джунгли. Тогава дошли американците, поели нещата и не ги изпуснали до края на хилядолетието. Днес Панамският канал непрекъснато се разширява и модернизира. Дори е прокопан по-широк втори воден път, където маневрените локомотиви са заменени от малки корабчета.

 

Текст и снимки: Йордан Свеженов


Целият материал можете да прочетете в новия брой на списание travel&extreme Explorer. Нa пазара от 21 февруари, 2019 г.

 

This entry was posted in News Explorer. Bookmark the permalink.

Leave a Reply