Тишината на Тайван

ОТ МОНОТОННО ПОВТАРЯЩАТА СЕ МАНТРА РАЗБИРАМ САМО ПОСЛЕДНАТА ДУМА: ТАЙВАН. НО ОТ ТОНА НА ТЕКСТА, ПРИПЯВАН НА ДИАЛЕКТА МАНДАРИН, СТАВА ЯСНО, ЧЕ ПОКЛОННИЦИТЕ МОЛЯТ КШИТИГАРБХА БОДХИСАТВА, СВЕТЕЦА ПАЗИТЕЛ НА МАНАСТИРА, ДА СПОМЕНАВА В МОЛИТВИТЕ СИ  ТЯХНАТА ОСТРОВНА ДЪРЖАВА. НАЧЕЛО НА ШЕСТВИЕТО, КОЕТО СЕ ВИЕ НАГОРЕ ПО БИЛОТО НА ПЛАНИНАТА, КРАЧИ САМАТА УЧИТЕЛКА, ГЛАВНАТА ИГУМЕНКА, ПОЧИТАЕМАТА ТИ-ЧАЙО. ОБЛЕЧЕНА Е В ОРАНЖЕВО-ЧЕРВЕНА ПЛАЩАНИЦА, СИМВОЛИЗИРАЩА ОГЪНЯ; В РЪКАТА СИ ДЪРЖИ РОЗА, С КОЯТО РЪСИ ОКОЛО СЕБЕ СИ СВЕТЕНА ВОДА ОТ ИЗВОРА НА ЖИВОТА. В ТЯНСЯН, ТАЙВАН, Е ЗАПОЧНАЛО ТРАДИЦИОННОТО ГОДИШНО БУДИСТКО ПОКЛОНЕНИЕ.


Макар че първите слънчеви лъчи едва преди няколко минути са огрели долината на река Ли Ву, топлината им вече жари тила ми. Влажният, морен бриз, който се носи откъм Тихия океан, усилва жегата. Пристъпвам рамо до рамо с поклонници, които повтарят мантрата, без да ме забелязват. За да не се набивам на очи, повтарям техните действия. Стотина метра пред нас върви водещият певец с раница с тонколони на гърба и микрофон в ръка. Той започва строфата, на която поклонниците отговарят в същия тон. След всеки три стъпки коленичим, докосваме с челата си каменната настилка на пътя, отпускайки ръце с дланите нагоре. Няколко секунди медитираме, след това отново се разнася гласът на водещия певец, ставаме, правим три бавни крачки, като през това време пеем, после отново коленичим. Поглеждам над главите на вярващите: очаква ни изкачването на няколкостотин стръмни, криволичещи стъпала. Горе, на малко плато, потънала в зеленина се спотайва крайната цел на поклонението – един от най-известните будистки храмове в страната, манастирският комплекс Сян-те.
Попаднах на празненството случайно. Станах рано, исках да заснема на утринна светлина Седеметажната пагода, възвисяваща се срещу прозорците на хотела. Пресичайки реката по Моста на помирението, се озовах сред събиращите се поклонници. Сега омагьосан гледам този бурен кипеж. Началото на процесията тъкмо минава през внушителната Порта на поклонението и поема по единствения благоустроен път към върха. Начело върви главната игуменка. Зад нея пристъпват група босоноги послушници в кафяви роби. Единият държи пред себе си молитва, изписана със златни букви върху червено кадифе, другите двама показват изображение на многоглавия Буда, седнал върху гърба на слон. Следват ги десетки жени послушници, също облечени в тъмнокафяво – цвета на плодородието и сигурността. След тях като пъстри петна се редят стотици вярващи от всички части на острова. Шествието напредва бавно, честото коленичене е много изморително (на гърба си нося тежка раница), но въпреки това ме обзема необяснимо чувство на лекота. Сякаш моето обикновено, ежедневно вътрешно Аз се е издигнало с едно стъпало.

 

Стигаме до разклон. От предишните дни знам, че виещият се нагоре бетонен път, макар и обиколен, също води до площада пред храма. Напускам колоната и ускорявам крачка, за да изпреваря шествието. На покрития с мраморни павета площад са опънати дълги маси, върху които се разстилат облачета ароматна пара над топли ястия. Готови да прислужват, жени с жълти престилки, забрадки и маски на лицата очакват вярващите. На терасата на храма посветени монаси приемат подранилите поклонници. Над сгъваеми масички се предсказва бъдещето, дават се здравни и духовни съвети, обсъждат се семейни проблеми; тук се разменят дребни подаръци, там се продават амулети и молитвеници. В Главната зала поклонниците трескаво се готвят за тържествената реч. Посетителите предварително си запазват места на лъскавия каменен под, като оставят вързопи и дрехи. По стълбите нагоре в строг ред са подредени стотици обувки. В лявата, комунална част на сградата дванадесетина готвачки сипват от големи котли супа за монасите, помощниците и полицаите, охраняващи събитието. На площада между Главната зала и манастира се намира шадраванът с Извора на живота. До стената е поставена обща маса, отрупана с подаръци и блюда с ястия и плодове. На по-близката до мен страна стои плексигласова урна за желания. Въпреки ранния час, тя вече е пълна до половина с хартийки, смачкани на топчета.

Макар че първите слънчеви лъчи едва преди няколко минути са огрели долината на река Ли Ву, топлината им вече жари тила ми. Влажният, морен бриз, който се носи откъм Тихия океан, усилва жегата. Пристъпвам рамо до рамо с поклонници, които повтарят мантрата, без да ме забелязват. За да не се набивам на очи, повтарям техните действия. Стотина метра пред нас върви водещият певец с раница с тонколони на гърба и микрофон в ръка. Той започва строфата, на която поклонниците отговарят в същия тон. След всеки три стъпки коленичим, докосваме с челата си каменната настилка на пътя, отпускайки ръце с дланите нагоре. Няколко секунди медитираме, след това отново се разнася гласът на водещия певец, ставаме, правим три бавни крачки, като през това време пеем, после отново коленичим. Поглеждам над главите на вярващите: очаква ни изкачването на няколкостотин стръмни, криволичещи стъпала. Горе, на малко плато, потънала в зеленина се спотайва крайната цел на поклонението – един от най-известните будистки храмове в страната, манастирският комплекс Сян-те.

Попаднах на празненството случайно. Станах рано, исках да заснема на утринна светлина Седеметажната пагода, възвисяваща се срещу прозорците на хотела. Пресичайки реката по Моста на помирението, се озовах сред събиращите се поклонници. Сега омагьосан гледам този бурен кипеж. Началото на процесията тъкмо минава през внушителната Порта на поклонението и поема по единствения благоустроен път към върха. Начело върви главната игуменка. Зад нея пристъпват група босоноги послушници в кафяви роби. Единият държи пред себе си молитва, изписана със златни букви върху червено кадифе, другите двама показват изображение на многоглавия Буда, седнал върху гърба на слон. Следват ги десетки жени послушници, също облечени в тъмнокафяво – цвета на плодородието и сигурността. След тях като пъстри петна се редят стотици вярващи от всички части на острова. Шествието напредва бавно, честото коленичене е много изморително (на гърба си нося тежка раница), но въпреки това ме обзема необяснимо чувство на лекота. Сякаш моето обикновено, ежедневно вътрешно Аз се е издигнало с едно стъпало.

Стигаме до разклон. От предишните дни знам, че виещият се нагоре бетонен път, макар и обиколен, също води до площада пред храма. Напускам колоната и ускорявам крачка, за да изпреваря шествието. На покрития с мраморни павета площад са опънати дълги маси, върху които се разстилат облачета ароматна пара над топли ястия. Готови да прислужват, жени с жълти престилки, забрадки и маски на лицата очакват вярващите. На терасата на храма посветени монаси приемат подранилите поклонници. Над сгъваеми масички се предсказва бъдещето, дават се здравни и духовни съвети, обсъждат се семейни проблеми; тук се разменят дребни подаръци, там се продават амулети и молитвеници. В Главната зала поклонниците трескаво се готвят за тържествената реч. Посетителите предварително си запазват места на лъскавия каменен под, като оставят вързопи и дрехи. По стълбите нагоре в строг ред са подредени стотици обувки. В лявата, комунална част на сградата дванадесетина готвачки сипват от големи котли супа за монасите, помощниците и полицаите, охраняващи събитието. На площада между Главната зала и манастира се намира шадраванът с Извора на живота. До стената е поставена обща маса, отрупана с подаръци и блюда с ястия и плодове. На по-близката до мен страна стои плексигласова урна за желания. Въпреки ранния час, тя вече е пълна до половина с хартийки, смачкани на топчета.

This entry was posted in Cult Explorer. Bookmark the permalink.

Leave a Reply