Густаво Сербино. В смъртоносната пазва на Андите

Един от 16-те оцелели при самолетната катастрофа в Андите през 1972 г., уругваецът Густаво Сербино, специално за travel&extreme Explorer.


 

Густаво Сербино живее няколко живота в един – на високи обороти и в служба на другите. Управител на лаборатория, председател на Камарата на фармацевтичния бизнес, бивш елитен ръгби играч, мениджър и шеф на уругвайската Федерация по ръгби, основател на фондация „Ръгби без граници“. Днес той обикаля света и споделя своя опит в мотивационни лекции и коучинг по лидерство. Ето какво разказа пред travel&extreme Explorer за уроците на планината, с която продължава да си общува и сега.

 


Андите белязват Сербино доживот. Попада в ледената им хватка на 4000 метра височина, при –40°C температура и вечен сняг, когато на 13 октомври 1972 г., поради лошо време и пилотска грешка, самолет „Феърчайлд“ на уругвайските ВВС се разбива на път за Чили. На борда му 19-годишният студент по медицина и играч по ръгби лети заедно със съотборниците си от „Олд крисчънс“, придружавани от роднини и приятели. От общо 45 пътници и екипаж на място загиват 13 души, а други умират вследствие на раните си. След няколко дни лавина затрупва самолета и погубва още осем души. По-късно спасителните акции са прекратени и оцелелите разбират, че за да излязат живи от смъртоносната пазва на Андите, могат да разчитат само и единствено на себе си. И взимат най-трудното решение в живота си – да се хранят с останките на загиналите.

 

След преживяното каква е връзката ти с планината?


За много хора катастрофата е огромна трагедия. За други е чудо. За мен, въпреки че има по много и от двете, не е нито едното, нито другото. Това е една история за любов, солидарност, приятелство и призвание. В тази трагедия в планината се научихме да бъдем в едно по-различно състояние на духа, сляхме се с природата. Цели 72 дни на 4000 метра височина, при –40°C температура, без храна, без дрехи, без надежда за спасение, умът ти казва, че е невъзможно да оцелееш, че си сам, че ще умреш. Тогава дойде моментът, в който се сринахме. Всичко загуби смисъл, надеждата сякаш замръзна там горе в планината. Единственото, което можех да направя, за да се опитам да оцелея, е да се откажа от битката с ума. Умът е една абстрактна интерпретация на реалността, все едно да искаш да караш напред, като гледаш в задното огледало. В такава ситуация без изход трябва да се опиташ да приемеш. Когато човек приеме случващото се, спира да страда. Страданието е ментално. Това беше повратната точка и главната причина да съм жив.

 

А в планината продължавам да ходя много. През януари с параолимпийския състезател Жан Маги прекосихме на кон Андите от Аржентина до Чили за десет дни. Предизвикателството беше да докажем, че няма граници за човешкия дух, колко е неправилна думата инвалид и всички ограничения, свързани с нея. Тръгнахме от Мендоса и стигнахме до чилийската местност Лос Майтенес. Там се срещнахме с мулетаря Серхио Каталан, който по време на трагедията бе видял двама от приятелите ни и благодарение на тази среща бяхме спасени. Оставихме възпоменателна плоча на мястото и гостувахме на 90-годишния Серхио в дома му.

 

Петима от оцелелите сте ръгбисти. Спортът помогна ли ви?

 

Разбира се. Спортистите бяхме подготвени физически, емоционално и психически. Двама от нас успяха да прекосят планината, за да потърсят помощ. Бяхме ръгбисти от един отбор и благодарение на това се държахме като екип. За оцеляването ни помогна и това, че бяхме приятели. Грижехме се един за друг и се научихме да „генерираме ехо“. Ако исках да се грижат за мен, първо аз трябваше да се погрижа за другия. Исках да помогна на спътника ми да живее, защото ако беше жив, можех да оживея и аз.

 

Текст: Гергана Ценова

Снимки: Архив Густаво Сербино


ЦЕЛИЯТ МАТЕРИАЛ МОЖЕТЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА СПИСАНИЕ TRAVEL & EXTREME EXPLORER. НА ПАЗАРА ОТ 7 СЕПТЕМВРИ, 2018Г.

This entry was posted in Story Explorer. Bookmark the permalink.

Leave a Reply