В балканския Йерусалим мъката е до пристрастяване

.

Текст и снимки: Ива Лазарова
.

Нощем водата и парното спират в столицата на Босна. Затова младите са в кината.
Босна две десетилетия след Дейтънския мир: неподправена сплав от хора и градове, ранени и жигосани от миналото, което не желае да си отиде.

.

„За мен този камион е лечебница, тук съм на рехабилитация. Въртя хиляди километри, а можеше да съм в затвора.“ Кемал пусна грамадния волан, за да свие китките, сякаш са привързани с белезници, и ни хвърли заговорнически поглед.
Младият мъж – около 35-годишен, ни приюти в грамадното си возило в Брод, градец на границата между Хърватия и Босна, когато колата ни отказа да продължи пътя си към Сараево. Като повечето босненци Кемал беше висок почти два метра; грубоват, с огромни ръце, маратонки и раздърпана фланелка. И както често се получава отвъд Сава, почти веднага заговори за войната, която между 1992 и 1995 г. отнема живота на 100 000 души и оставя без дом 1,2 милиона.
Признанията му, че и той „яко е пуцал“, бяха равномерно прекъсвани от нецензурни слова, възбуждани всеки път, когато тирът подминаваше многобройните сръбски знамена наоколо (намирахме се в сръбската част на Босна). Не мина много време, преди да видим белезите изпод тениската му: тялото на Кемал беше като решето, следи от куршуми, грозно зараснали шевове, дълги порезни рани. Простата сметка, че тогава е бил малко дете, той контрира веднага: „Четниците (както мюсюлманите казват на сръбските части) не питаха на колко години си“.

ЦЕЛИЯ МАТЕРИАЛ МОЖЕТЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА СПИСАНИЕ TRAVEL & EXTREME EXPLORER

 

This entry was posted in Cult Explorer, News Explorer. Bookmark the permalink.

Leave a Reply