7-Те стълба на Йордания

„ПЪТУВАЙКИ ПРЕЗ СТРАНИТЕ ОТ БЛИЗКИЯ ИЗТОК, ЧАСОВЕ НАРЕД ГЛЕДКАТА ПРЕД ОЧИТЕ ТИ Е ЕДНА И СЪЩА – ДВИЖЕЩИ СЕ ПЯСЪЦИ ОТ ЕДНАТА СТРАНА И БЕЗЦВЕТНИ, КАМЕНИСТИ ПЛАНИНИ ОТ ДРУГАТА. ОПИТВАШ СЕ ДА ЗАГОВОРИШ ШОФЬОРА, НО НЕ СЛЕД ДЪЛГО РАЗБИРАШ, ЧЕ СИ СЪВСЕМ САМ. ПО ПЪТЯ МЕЖДУ ДАМАСК И АКАБА СПОКОЙНО МОЖЕШ ДА ПОДРЕМНЕШ ИЛИ ДА ПОЧЕТЕШ МЕМОАРИТЕ НА ЛОРЪНС АРАБСКИ, А КОГАТО ВДИГНЕШ ПОГЛЕД, ВИЖДАШ ВСЕ СЪЩОТО. В ПУСТИНЯТА ВРЕМЕТО Е СПРЯЛО. ”


Така е и в средата на 2009 г. От един момент нататък имам нужда да ми се случи нещо вълнуващо. В Аман се заравям в картата на града. Намирам се в центъра, решавам да се отпусна и потъвам в общия кипеж. След няколко минути ям ароматни кюфтенца в питка, с много лук и обилно гарнирани със зеленчуци и с пълна уста заявявам, че отдавна не съм ял нещо толкова вкусно. Грижливо записвам в дневника си името на това ободряващо ястие: коуба маглия. Усещам, че започвам да харесвам Йордания. Спира да ме притеснява дори фактът, че Исак, шофьорът, може да ми предложи само две неща в неизчерпаеми количества: усмивки и дъвки. В зелената градина пред римския амфитеатър една топка се търкулва към мен. Връщам я обратно на играещия с децата си баща мюсюлманин с ефектен пас, достоен за Висшата лига. Пристигнал съм в страната на набатейските воини.

ПЪРВИ СТЪЛБ – ВАДИ РУМ
„Пустинята е океан, в който не можеш да гребеш, океан, кръстосван от бедуините.” Това са думи, приписани на Лорънс Арабски в посветения му епичен филм.
Скачам от откритата платформа на джипа и краката ми потъват до глезените в червения пясък. Две крачки по-натам пясъкът е оранжев, в сянката на хълма е зеленикавокафяв, под скалите е прасковеножълт. Пред мен се простира пустинята: надвиснали планини от пясъчник, живописни скали и безмълвни пясъчни дюни, които се сливат с хоризонта. На една от дюните стои мъж в черна дреха (кефия). Затваря очи, разперва ръце и сякаш прегръща пустинята и древната долина на реката Гор Рум, дълбоко вдишвайки сухия, топъл въздух. Оръжие на Слънцето – така наричат тази долина.
Това не е обикновена пустиня. Накъдето и да се обърнеш, масиви от пясъчник затварят хоризонта. Далечината и пясъкът смаляват възвишенията, но това е зрителна измама. Всъщност повечето върхове са над 1000 м. Навлизайки във Вади Рум, виждам селище, състоящо се от черни шатри от козя вълна и бетонни сгради. Около него преброявам осем върха, всеки от които е над 1500 м. Питомните камили на легендарната пустинна полиция Desert Camel Corps преживят в сянката на Джабал Рум (1800 м). В подножието на върха прехвърлям от шепа в шепа ръждивочервен пясък и между пръстите ми остават следи от кварц, образувал се преди хилядолетия. Тук племената калеотити, ад и тамуд са водили битки за водните извори, тук са разпъвали шатрите си набатеите, тук по време на Първата световна война са препускали конете на арабските бунтовници, въстанали срещу османската власт. Тук е отеквало ехото на битките, за което Лорънс Арабски пише: „То е нещо неописуемо, дори божествено!” Мечът на въстаниците е властвал над равнината чак до Акаба.
Прокарвам пръсти по скалната рисунка, към която насочва вниманието ми водачът бедуин. Може би изображението на камили е дело на отдавна почиващи в земята ръце. Вървя сред причудливи скали, на които давам имена – Рибешко око, Мостът на въздишките, Генезис; и без това не бих могъл да запомня официалните арабски наименования. Изведнъж, като оживяло видение, пред мен се появява камила. Юсуф, водачът, говори с мимики, изписани на лицето му, устните му са неми като пясъчното море. За него няма разлика между вчера, днес и утре. Предлага ми да направя кръгче с някоя от камилите, оседлани с красива сбруя. Няма значение дали ще се съглася, или не. След ездата дори не протяга ръка за пари. Чака, търпелив, точно като варовиковата скала, на която се обляга. Когато повдига бялата си кефия, за да прибере спечеленото, виждам на колана му закачен мобилен телефон.
Следобед пейзажът сякаш потъва в кръв. Който е гледал филма „Червената планета” с Вал Килмър, знае как изглежда играта на светлината в пустинята по залез. Звездите изгряват. Поднасят ми ментов чай с аромат на бедуински огън, стъкнат от сухи съчки. От планините лъха студ, затоплям дланите си над огъня. Огънят е единственият източник на светлина в този пуст и самотен свят. И макар да ти се струва, че можеш да подпреш небето с една ръка, милионите кръгли звезди ти напомнят колко си малък.

ВТОРИ СТЪЛБ – ПЛАНИНАТА НЕВО
На арабски – Сияга. Това е най-почитаният планински връх в Йордания. След като 40 години води народа си през пустинята Моав, Мойсей по Божията заповед се възкачва заедно с избрани сподвижници на върха. Оттук пророкът вижда за първи и последен път Обетованата земя – Ханаан, плодородната долина и устието на река Йордан при Мъртво море. Бог му забранява да отиде в Обетованата земя, тъй като Мойсей не го е прославил пред народа си, след като по Божията воля от скалите е потекла вода. Така това място, наречено Писгах (на иврит: възхвала), става символ на срещата и противопоставянето на човека със свръхестественото; символ на временното и вечното, на наградата и наказанието, на живота и смъртта на пророка Мойсей. Предполага се, че тук е и гробът му. Дали си религиозен или атеист – тук това няма значение. Историята и легендите са по-велики от теб, те те обгръщат от всички страни. Стоя в основата на огромния, стилизиран железен кръст. Наблизо се вижда табло с очертани местности и изписани наименования: Хеброн и Йерусалим с Планината на маслиновите дървета, Мъртво море и Иродиум, Рамала и Йерихон, Тиберското езеро. Местността е пресечена от сивата лента на модерното шосе. Проследявайки го, погледът среща червеникавите покриви на Витлеем.
Посещавам базиликата, параклиса на Дева Мария, разкопките и тръгвам към паркинга, когато се озовавам пред гранитен обелиск, от чиито стени ме гледат библейски лица. Отстрани има надпис: „папа Йоан Павел ІІ, 20.03.2000 г.” – спомен от едно модерно поклонение. Дори след дълго взиране не можеш да разбереш дали този, който те гледа над главите на последователите си, е Мойсей или Христос. Но може би такъв е замисълът.

ТРЕТИ СТЪЛБ – МАДАБА
Селището Мадаба, населявано от говорещи на иврит моавити, е споменато още в Библията. Разхождам се по тесни, криволичещи улици; тротоарите са оживени, хората са дружелюбни. Това е градът на мозайките. Накъдето и да погледнеш, съзираш популярни фигурални мотиви от цял свят – екзотични животни, цветя, риби и птици красят картички, завеси, кърпи. Ето го лъва с човешко лице, с повдигнати вежди и широко отворени, гневни очи. Ислямът забранява човешките изображения, така че сред тези прекрасни творения рядко се срещат лица. Но аз не съм дошъл за това. Искам да видя картата на Мадаба. Тръгвам по улица „Ал Малик Хюсеин” към православната църква „Св. Георги”. Тук, в кораба на църквата, се намира най-голямата мозаечна карта в света. На нея с изумителна точност са изобразени Палестина и Светата земя, каквато е била по византийско време. Създадена през 560 г. сл.Хр., картата е била с площ 16х6 м. За изработването й са били използвани 2,3 млн. тесари – черни, бели, червени и оранжеви каменни блокчета. До днес се е запазила само част от тази карта. Най-впечатляваща е частта, показваща Йерусалим от птичи поглед. Толкова е точна и разбираема, че ако само веднъж си бил в този град, веднага ще разпознаеш Стената на плача и Гроба Господен, Скалната джамия, портите, кулите и градските стени. Дълго време стоя пред уголемената снимка на картата в параклиса.

ЧЕТВЪРТИ СТЪЛБ – МЪРТВО МОРЕ
Слизам откъм планинския град Ал Карак. Пътят пресича долината на едноименната река. Оттатък пролома пред очите ми се ширва тъмносиньо водно огледало; насред соленото езеро се вижда ронливата глинеста почва на полуостров Ал Мазра. Спускаме се все по-надолу, под морското равнище, до най-ниската естествена точка на Земята – 394 м под морското равнище. Пътят минава край Мъртво море, водното огледало блести под нас. От едната страна е солената синева, а от другата – огненочервените полета с доматени насаждения. Наведени над редовете, фелахи (селскостопански работници) берат домати. Част от реколтата жените продават подредени край дигите, останалото се транспортира с камиони.

Малко по-късно вече лежа на повърхността на Мъртво море, обърнал поглед към хоризонта. Там, на север, е Йерихон. А тук, на югоизток, на ей онова червеникаво предпланинско плато някога са се издигали Содом и Гомор, обвити в булото на историята.

ПЕТИ СТЪЛБ – ВИТАНИЯ

Писателят Дьорд Розван нарича Витания „Града на зората на вярата”. Разположен в долината на река Йордан, днес градът носи името Ал Махтас. Любопитството ме доведе тук, в Археологическия парк на Кръщението. Пътуването до Йордания не е пълно, ако не си видял реката, чието име носи държавата. По нейните брегове е вървял бащата на новата вяра, Авраам, а след него Яков, Исус Навин, Илия и Елисей. Тук дошъл Мойсей, след като прекосил пустинята Моав и преди Бог да му позволи да се възкачи на планината Нево.
В първия момент изпитвам разочарование. Река Йордан, която в древността е съперничела на Нил, днес е малко поточе, през което лесно може да преминеш. Навеждам се и потапям ръце във водата. Когато влизам при разкопките, онемявам. Гледката е еднакво въздействаща за мюсюлмани, евреи и християни. Личат останките на стените, сред които Св. Йоан Кръстител е възвестил идването на Месията. На най-горното ниво е купелът, а срещу него, най-долу, е аскетичната пещера, в която е живял пророкът. Дали Исус е бил кръстен в този купел или във водите на Йордан, сега е без значение. Аз съм близо до мястото, където това се е случило, и стъпвам по камъни, които и тогава са били тук. И това ми стига.

ШЕСТИ СТЪЛБ – ДЖЕРАШ

Обхождам прочутия Декаполис, център на гръко-римската култура. Най-древните търговски пътища на Античността свързвали десет града, шест от които са на територията на днешна Йордания: Гераса, Филаделфия (дн. Аман), Пела, Гадара, Абила и Капитолия. Интересува ме Гераса, днешен Джераш. Името на града е семитско и означава „убого място”. Сякаш напук по римско време Гераса е най-важният град в Близкия изток. Минавам под Триумфалната арка на император Адриан, отбивам се до Хиподрума, където са се провеждали състезания с колесници, със страхопочитание обхождам храма на Зевс, опитвам се да преброя 160-те йонийски колони в Овалния форум, не вярвам на очите си, докато разглеждам „люлеещата се коринтска колона” в храма на Артемида и водните съоръжения в Нимфеума. Връщам се на главния път – Кардо Максимус. По паважа, поставен през Античността, личат дълги урези – следи от колела. Колела на бойни колесници, които са се движели между Хиподрума и града; колела на каруци, превозвали вода, вино, храни и строителни материали, снабдявали населението и магазините от двете страни на Кардо Максимус. Чувам тракането на конските подкови, скърцането на колелата, виковете на коларите, речта на минувачите. Усещам киселия мирис на разлято вино, миризмата на човешка пот, на коне и тор. Не бих могъл да бъда по-близо до тези отминали времена.

СЕДМИ СТЪЛБ – ПЕТРА

Оставям Петра накрая, защото именно розово-червеният метрополис беше причината за пътуването ми до Йордания. Ето какво пише за Петра Лорънс Арабски: „Петра е най-възхитителното място на света. Ще разберете какво е Петра само ако я посетите и разгледате.” В очакване съм на мига. Стигнал съм до края на Сик, скалистия пролом, който води до столицата на набатеите. След последния завой се промъквам през няколкометровия процеп и се озовавам пред Съкровищницата. Представял съм си тази сцена стотици пъти, но когато се случва, чувството е различно. Едва сега усещам, че съм в Арабия, сцена на митични войни, тайнствени случки и световноизвестни приключенски филми. Мигът продължава много дълго.

Надали някога ще изживея нещо подобно до края на живота си. Включвам се в несекващия туристически поток. Слязох на кон до Скалите на духовете; с възхищение вървях през пролома Сик, като от време на време правех път на препускащите конски впрягове. По стъпалата край Съкровищницата се изкачих до жертвеника на връх Джабал Атуф (1100 м). Оттам се възхитих на най-големия скален амфитеатър в света. Сега стоя встрани. Зад гърба ми са Урната с царските гробове, дворците на мъртвите, храмовете и паметниците – всички изсечени в скалите и планирани с инженерна точност. Пред мен се стичат хора от всички краища на света; камили, магарета, мулета, двуколки, дигитални камери и фотоапарати, мобилни телефони, десетки сергии с евтини дрънкулки, бедуинки в черни джелаби и деца, много босоноги деца, стискащи в малките си длани запотени камъни.

„Един динар!” – викат след всеки, който погледне към тях. Това е новото поколение на Йордания, която все още живее върху стълбовете на миналото. Потомци на онези обитатели на пустинята, които от хилядолетия живеят и ще живеят тук, в Петра. Ние, хората, идваме и си отиваме, но нашите творения най-често ни надживяват. Понякога ги забравяме, после ги преоткриваме. И създаваме легенди за тях.

Дали си религиозен или атеист – тук това няма значение. Историята и легендите са по-велики от теб, те те докосват и обгръщат от всички страни.

This entry was posted in Cult Explorer. Bookmark the permalink.

Leave a Reply