Братство на края на света

ВЪЗРАСТНИТЕ СЕ РАЗХЛАЖДАТ СЛЕД ИЗМОРИТЕЛЕН ДЕН, ВЕЧЕРЯТА СЕ ПРИГОТВЯ, А ДЕЦАТА ИГРАЯТ КИРИКИТИ НА ГОЛЯМАТА ПОЛЯНА – МЕСТНИЯ ВАРИАНТ НА ИГРАТА КРИКЕТ. ИЗВЕДНЪЖ ЕДНО ОТ ТЯХ СЕ ПРОВИКВА: „ПАЛАГИ”. ТУК ТАКА НАРИЧАТ БЕЛИЯ ЧОВЕК, А В ПРЕВОД ОЗНАЧАВА „ДОШЪЛ ОТ НЕБЕТО”.


През прозореца на автобуса влиза топъл, влажен въздух. Пътуваме от летището към столицата в тъмната нощ на Самоа. От колоните звучи местна музика – поредица от ниски и високи звуци, без никакъв ритъм. По време на половинчасовия път не виждаме много от света около нас, напразно опираме носове в стъклото. От време на време в светлината на фаровете се появява силует на бездомно куче, разхождащи се край пътя хора, в отворена селска къща работи телевизор. Създаваме първите си впечатления от острова на основата на звуци и аромати. Като пъзел с хиляди парчета, чиято рамка сме си направили още у дома, защото така е лесно – седнали в канапето с пътеводител в ръка или ровейки в интернет. Но едва сега започва истинското приключение. Срещаме местните на пазара, лежим под палмите на брега, наблюдаваме рибите, опитваме се да отгатнем какво се крие в тъмната нощ. Сутринта Самоа се разкрива пред нас. Нощната топлина вече се е превърнала в жега. Отправяме се към пазара, където най-добре може да придобием впечатления, да се смесим с местните, да поговорим, докато купуваме кокосов орех или банани. Навсякъде виждаме приятелски, весели, безгрижни лица. Никой не бърза за никъде. На един такъв малък, тропически остров, ако бързаш, най-много да се изпотиш, и без това бързо ще го обиколиш.
Центърът на столицата се състои от няколко къси улици, с няколко кафенета с европейски облик, едно кино, два средно големи магазина и едно заведение за бързо хранене. На покрива на киното са подредени снимки на акули, Джеймс Бонд, Том и Джери, ресторанта има и драйв-ин част, а менюто му е изписано на стената на съседната сграда. Улиците са прашни и доста мръсни. По пътищата се движат джипове и върволици от пъстроцветни автобуси.

АКО НЕ СИ ПЪТУВАЛ С АВТОБУС В САМОА, ВСЕ ЕДНО НЕ СИ БИЛ ТАМ

„В никакъв случай не пропускайте да се повозите на автобус – ни препоръчва един наш познат, живеещ тук. – Голямо приключение е, ще видите.” Наистина. Веднага се влюбих в тези стари, приличащи на американските училищни автобуси, машини. Основите на всички автобуси са еднакви, но фасона е напълно индивидуален. Странните цветове, лепенките, украшенията, както и подбора на имената – видяхме имена като Бон Джови, Джеймс Бонд – изразяват вкуса на всеки шофьор. Тройни огледала за обратно виждане, седалки от изкуствена кожа, тонколони със стотици ватове – сякаш с тези „дискотеки на четири колела” искат да примамят още повече туристи. Въпреки че да пътуваш не е толкова лесно.
Първата цедка е още на гарата, където нетърпеливият турист спокойно може да се откаже от плана си за деня. Не е достатъчно да знаем единствено целта до която искаме да стигнем, трябва ни точно в кой регион се намира, тъй като това е написано отпред на автобусите и то с доста дребен шрифт. Дори и да има разпечатано официално разписание, с него най-много да си повеем докато чакаме. Затова решаваме да питаме няколко шофьора дали карат пътници до Лаломану. Всички са учтиви и услужливи и първоначалният хаос започва да придобива смисъл. Пътуването с автобус си има свои правила. Като начало, тъй като автобусите са семейна собственост, те не тръгват в точно определен час, а тогава, когато шофьорът прецени, че маршрутът му ще е на печалба. Затова често прави по два-три курса между пазара и пристанището, за да събере достатъчно пътници. На вторият курс автобусът е пълен само наполовина, което означава че всички седалки и правостоящи места са заети. Новопристигналите сядат в скута на седящите, независимо дали са непознати или приятели. Ако някой се качи с голям багаж, винаги ще му се намери място под някоя седалка, в някой скут, или в ръцете на седящия в нечий скут. Качва се майка с пеленаче, предава го няколко реда по-назад, а тя сяда отпред с големите чанти. При слизането спящото бебе бива предавано напред до нея. Пътуването с автобус е важна част от културата на Самоа, само че в умален вид: нищо не показва по-добре от него колко важни и естествени са човешките взаимоотношения тук.

ЖИВОТЪТ ПУСКА КОРЕНИ ВЪРХУ КАМЪНИТЕ ЛАВА

Вулканичният произход на островите може да се забележи навсякъде, въпреки че активен е само Саваи. Последното голямо опустошително изригване тук е било през XVIII век, но не трябва да ес забравя и това отпреди 105 години, когато вулкана Манувату изхвърля 50 кв.км лава към морето. За вулканичния произход свидетелстват и намиращите се в южната част на отрова „blowhole”, където вълните се удрят в напуканият скалист бряг, и водата извира от тях все едно от хрилете на кит. Местно момче за няколко долара подхвърля кокосов орех точно когато „фонтана” се готви да изригне, и само след миг орехът е на повече от петдесет метра височина. Под селището Пайа има стотици метра вулканични тунели. Дълго търсим необозначеният вход в гъстата палмова гора. След стръмно, хлъзгаво спускане стигаме до мястото, откъдето горещата лава си е пробила път навън. Необработваните земи са покрити с гъста джунгла. Влагата е дори по-голяма от тази на брега, където има лек полъх, който да намали жегата. Стъблата на дърветата са покрити с moha и пъстрите цветове на тропическите цветя се открояват на зеления фон.

ПО ПЯСЪЧНИТЕ БРЕГОВЕ

Събужда ни пулсиращото вълнение на океана. Лежим едва на двадесет метра от водата, в традиционна дървeна полинезийска къща (fale) без стени и със сламен покрив. Съзерцавам играта на водата с белия пясък. Дори и рано сутрин слънце вече пари кожата. На брега има само няколко сламени къщи, по-навътре няколко тухлени къщи, две малки магазинчета и голяма църква. Тишина и спокойствие.
Така е през целият ден. Нищо не се случва. Всички стоят на хладно и се приготвят за вечеря, само децата играят на една голяма поляна кирикити – местния вариант на играта крикет. Любопитни са, идват при нас, лесно се сприятеляваме. Едно от тях извиква „палаги”. Тук така наричат белия човек. Означава „дошъл от небето”, с което подчертават че повечето туристи идват тук със самолет. Появява се Джеси, един от водачите на селото. С посребяла коса, около кръста си носи традиционна полинезийска лава-лава, цветен плат с изображения на цветя, тениска и типичният флип-флоп. Пита ни откъде сме, какво ни води в селото. Разказва, задава въпроси и мълчи дълго. След една по-дълга пауза подмята, че ако искаме утре сутринта може да отидем на църковната служба. Цялото село ще е там. Ще се радват да присъстваме.

С БЛАГОГОВЕНИЕ КЪМ ГОСПОД И ОБЩНОСТТА

В неделя сутринта малки и големи се отправят към църквата. Жени с бели шапки, мъже с ризи и вратовръзки, шумни дечурлига са насядали по дървените пейки в божия храм. Погледнато отвън малко прилича на модно ревю. Да не говорим че с дантелените си дрешки децата приличат на целувки. Над главите ни няколко вентилатора духат, на стената бръмчи климатик. През цветните прозорци се виждат бананови и кокосови насаждения. Вътре въздуха е изпълнен с благоговение. На първия ред пее женски хор. Отеца предикира на мелодичен местен език, някъде плаче бебе. Религиозността изпълва и определя живота на жителите на Самоа. Всяко село си има поне една църква, по възможност по-голяма от тази на съседното, която не само е централната сграда, но и място за срещи. Вярващите се събират тук не само за спортни събития, танци, репетиции на хора, но дори и за бинго вечери. Семействата се надпреварват кой ще подкрепи църквата с по-голяма сума, а след всяка служба изброяват кой каква сума е дарил на църквата този ден.

ОТ СУТРИНТА СЕ ПРИГАТВЯТ ЗА ВЕЧЕРЯТА

След неделната служба идва ред на пиршеството, уму. Още рано сутринта приготвят традиционното полинезийско огнище, където върху заровени в земята нагорещени камъни, покрита с бананови листа, се готви храната. Докато семейството е на църковна служба плодовете от хлебно дърво, зелените банани, сгъстеното, кремаво кокосово мляко, свинското, пилешкото или морските риби се задушават. Излизайки от църквата вече усещаме уханията. Освен уму, част от традиционното хранене представлява и палусами, печен в листо кокосов крем с лук, супасуи, оризово тесто с месо и зеленчуци, както и ока, маринована в лимонов сок и кокосово мляко сурова риба. Всички ядат това, което им подари морето или свободно разхождащите се по улиците в селото кокошки, прасета. Вечерята е октопод на жар, задушена риба, акула и огромни омари. Разбира се, по-смелите могат да се впуснат в далеч по-авангардни кулинарни приключения. Например на пазара могат да опитат от вътрешности от морски краставици, затворени в бутилка от безалкохолно, или суров морски таралеж, чийто вкус е по-лош дори от вида му. В жегата трудно може да се устои на леденостудено кокосово мляко, разбира се, пие се със сламка от оригиналната опаковка. Продават го навсякъде, и на пазара, и по брега. Държат го в хладилници, местните правят дупка отгоре, като така въртят мачето, както някои молива, и вече може да пием от освежаващият, леко газарин и калоричен сок. Човек трудно може да повярва, че в един орех може да се побере половин литър мляко, но в големите горещини това е идеалният обяд. А ако не ви е достатъчно, просто ударете в земята „кутията” и се наслаждавайте на мекото плодово месо. Другото питие, което не трябва да се пропуска е koko Samoa, което се приготвя от местно какао, което се счита за най-доброто на света. Стриват на едро изпечените зърна и ги варят във вряла вода с много захар. Пият го от сутрин до вечер.

ДОРИ КАТО СТРАНИЧЕН НАБЛЮДАТЕЛ ПЪТЕШЕСТВЕНИКЪТ НЕ Е САМОТЕН

Културата на Самоа се основава на важността на взаимоотношенията между хората. Във всекидневието най-важната роля играят другия човек, семейството, уважението към общността и селището. Смятат че така както кораловият риф пази острова така FA’A Samoa пази общността. Благодарение на това и въпреки дългото европейско влияние са успели да съхранят традициите си, обществената и политическата система, езика си. Хората вършат почти всичко заедно, в една общност, личният живот е на заден план. Добър пример за това е традиционното строителство в Самоа, където сламените колиби нямат стени, а вместо тях през нощта или при дъжда използват плетени сенници. През деня се свалят, защото в противен случай би означавало, че семейството не иска да приема посетители. За кратко и ние се потапяме в семейното всекидневие. Прекарваме една вечер при семейството на Мои, който живее на малкото островче Маноно, лежащо между двата основни острова. Постилат ни в една голяма колиба, носят столове, маса, цветя. Хвърляме раниците и сядаме на земята. Чувстваме се игнорирани, малко като екзотични животни в клетка. Жените готвят, мъжете си говорят. Децата гледат телевизия, някои се боричкат. Ние обаче все още не сме част от общността. За да стопя дистанцията сядам при децата и им давам фотоапарата, нека и те се поснимат, а след пет минути вече не мога да си го върна, така се заиграха с него. Непрекъснато правят гримаси пред обектива, а семейството очевидно е доволно че така занимаваме малчуганите. Не минава и половин час и вече сме на брега и се състезаваме кой може да скочи по-високо, да цопне по-силно или да задържи по-дълго другия под водата. Около шест и половина, Мои ни вика на масата. Цялото семейство се е събрало. На брега се появяват облечени в зеленожълти лавала мъже, доближават до устата си морски охлюви и с типично бучене се започва вечерната молитва. Изпълненият до скоро с детски глъч остров изведнъж утихва. Главата на семейството казва молитвата, иска благословия за всеки член от семейството и за гостите. Вечерта доста си приказваме с бълдъзата на Мои. Обяснява ни кое дете на кой е, кой на кого е съпруг, съпруга, кой кого обича повече, кой кого по-малко. Само за няколко минути успява да ни разясни непонятните до този момент връзки в общностната система.
Пътуваме с автобус към летището, диско музиката гърми от тонколоните, превозното средство е пълно, дори и според местните разбирания. Тъмнината се спуска бавно, излизайки от столицата вече почти нищо не виждаме. Същото чувство, като при пристигането ни. Сега вече знаем откъде идват звуците, на кого е силуета, откъде са ароматите. Макар и не напълно, картината изглежда много по-пълна.

This entry was posted in Cult Explorer. Bookmark the permalink.

Comments are closed.