По забравените пътища и обратно

След близо 10 000 километра въртене на педалите през няколко държави Филип Лхамсурен е вече в България, изпълнил това, за което бе тръгнал. Достигайки крайната точка в маршрута

си – град Бишкек в Киргизстан, Филип успя за четири месеца и половина да премине с велосипеда си през планински и пустинни райони, през многомилионни мегаполиси, забравени от Бога селца и няколко военни зони.

 

В седмиците след края на пътешествието той все още не може да се аклиматизира към ежедневните удобства и предпочита да спи на земята. Именно в този период се срещаме с него, за да поговорим как всъщност е минало пътуването.

 

 

 

Повратна точка през тези месеци се оказва времето, прекарано в мечтания Памир. „Общо взето, там ми се случи всичко, което не бе успяло да се случи преди това – започва своя разказ

Филип. – Колелото няколко пъти се счупи. Имаше снеговалежи. Имаше дъждове, при които прогизвах напълно, а после идваше афганският вятър и замръзвах, скован в лед.”

 

 

Пътуването на този етап е съпътствано и от тежко инфектиране на стомашно-чревния тракт, с което Филип се бори три седмици. Височината е около 5000 метра, степента на трудност на трасето е около 5, а пътешественикът е загубил 16 килограма мускулна маса само тук в планината! „Бях ходещ призрак – продължава Филип – но волята си е воля, наумяваш си нещо и продължаваш… Въпреки всичко стигнах до това красиво място, тази голяма планина, сбъдвайки още една мечта, след което се отдадох на почивка десетина дена в Бишкек (разбирай мързел, добавя той с усмивка).”

 

На въпроса колко километра е изминал, Филип няма точен отговор. „Спрях да броя километрите, те вече не са важни – ни беше казал пътешественикът в едно предишно интервю, което сега допълни: – В началото се опитвах да се придържам към това, което правят хората, които пътешестват с колела – броят си километрите, снимат се пред някакви табели и т.н. Бързо ми стана ясно, че това не ме вълнува и така и не разбрах колко точно съм изминал. Започнах да броя водата, защото за мен тя беше много по-важна от километрите. Колко вода харча на ден, колко още имам… това бе реално моето гориво… особено след като преминах през няколко пустини – Къзълкум, Каракум, Каспийските степи, Астраханските низини, Казахстанските степи. Също и Каракалпакстан, района на Аралско море в Узбекистан. Това са все места, където водата бе голям кът.”

 

 

Жегата също е убийствена, продължава Филип, 50 градуса на сянка и 70 на слънце, а вятърът е като полъх от леярна. „През цялото ми пътуване вятърът беше насрещен. Винаги се борех с него. Чак като се качих в Памир, афганският вятър ми дойде в гръб, от юг.”

 

Всички тези климатични особености биха били по-поносими, ако Филип разполагаше с нужната екипировка. „Аз обаче нямах такава или по-скоро ми липсваше специализирана. Всичко, с което разполагах, беше купено от пазара за по 2 лева. Нямах специални материи, мембрани и т.н. Спалният ми чувал беше стар и тънък като чаршаф. Тръгнах буквално по бели гащи… Това все пак не беше проблем, важното е да знаеш как да се справиш с нещата.” Всъщност голяма част от екипировката, включително и велосипедът, са дадени на Филип за пътуването от негови приятели и познати. Колелото е от Васко и е пътувало два месеца през Хималаите, дисагите на Стоян пък са обикаляли цял месец в Памир. Канчето е обходило цялото Черно и Средиземно море заедно с Вячеслав, а седалката и денкът са били в Мароко със Сашо и Марги. Примусът на Борис е бил някъде из Африка, а светлината от Лю е палена нощем във всички наши планини и на дузина гръцки острова. Списъкът е наистина дълъг и в него следват още и още хора, допринесли по един или друг начин за това пътуване.

 

При толкова време далеч от домашния уют не мога да не попитам Филип за храната. „В Узбекистан се храних основно с диня и хляб. Иначе почти цялото пътуване изкарах на овесена каша и гречка. И ако от време на време си хвана нещо… риба във Волга, зайци в степите на Казахстан, мармоти в Таджикистан… и всичко това на корда, кукичка и примка. Не съм ходил специално на лов или нещо такова. Ако се хване нещо на примката, която си заложил вечерта, добре, ако не, продължаваш. В Кавказ ме притиснаха четири дни проливни дъждове и карах на охлюви и гъби… Хубава супа става и от речни скариди. Събираш една шепа и ти стига за цяло канче…”

 

„Не съм се зареждал с много продукти от селищата, защото ако се презастраховаш с всичко, няма да ти се случи приключението – продължава Филип. – Моята цел не беше да отида от тук до Памир и да планувам всяка крачка, да имам сателитен телефон и т.н. Ако пресичаш

Амазония – да, имаш нужда от някаква сигурност, защото изцяло зависиш от своите действия и околната дива природа. В моя случай обаче аз минавам през дива природа, през диви, добри хора, през градове и села… и ако се презастраховам през целия този път, няма да ми се случи нищо. Затова не трябва да се подсигуряваш, както туристите от Западна Европа например. Те тръгват с колело, напълват memory картата на фотоапарата, снимат всичко, казват „Amazing!” (Удивително!) и това е, но после „nothing happened during my journey” (нищо не се случи по време на моето пътуване)…”

 

Говорим си още надълго и нашироко, за много неща. За тях и за всички останали премеждия, срещи и случки по пътя предстои да научим от книгата, върху която пътешественикът вече работи. Заглавието на ръкописа е „По забравените пътища”, а издателството, естествено, е „Вакон”.

 

Още за Филип и неговото пътуване прочетете тук и тук.

 

 

 

Текст: Тодор Станчев
Снимки: Филип Лхамсурен
This entry was posted in Active Explorer. Bookmark the permalink.

Leave a Reply