Мона Лиза

ПРЕЗ ГОРЕЩОТО ЛЯТНО УТРО НА 21 АВГУСТ 1911 Г., 31-ГОДИШНИЯТ ИТАЛИАНЕЦ ВИНЧЕНЦО ПЕРУДЖА СВАЛЯ ОТ СТЕНАТА НА ЛУВЪРА ЖЕНСКИ ПОРТРЕТ НА ПОВЕЧЕ ОТ 400 ГОДИНИ, НАРИСУВАН С МАСЛЕНИ БОИ ВЪРХУ ТЪНКА ДЪСКА ОТ ТОПОЛА С РАМЕР 77Х53 СМ. ИЗВАЖДА ГО ОТ РАМКАТА, СКРИВА ГО ПОД ПАЛТОТО СИ И НЕОБЕЗПОКОЯВАН ИЗЛИЗА ОТ СГРАДАТА. ТОВА Е НАЙ-ДИСКУТИРАНАТА КРАЖБА НА ПРОИЗВЕДЕНИЕ НА ИЗКУСТВОТО ДО ТОЗИ МОМЕНТ, КАТО ИЗМЕСТВА ВСИЧКИ ДРУГИ ТЕМИ ОТ ПЪРВИТЕ СТРАНИЦИ НА ВЕСТНИЦИТЕ И ПРИВЛИЧА МНОГО ЛЮБОПИТНИ ПОСЕТИТЕЛИ НА ЛУВЪРА, КОИТО ИСКАТ ДА ВИДЯТ ПРАЗНОТО МЯСТО НА СТЕНАТА. НАЙ-ТАЙНСТВЕНАТА КАРТИНА НА СВЕТА, ПОРТРЕТЪТ НА ЛИЗА ДЕЛ ДЖОКОНДО, ОКОНЧАТЕЛНО СЕ ПРЕВРЪЩА В ИКОНА.


 Всяка година 6 милиона души посещават Лувъра в Париж, заради нея. На пръв поглед тя е един обикновен портрет, изобразяващ млада жена, седнала на балкон на фона на неизвестни реки и скалисти планини. Лявата й ръка е облегната на стола успоредно на долната рамка на картината, докато нежните пръсти на дясната й ръка спокойно почиват върху лявата й длан. Платът на семплата й, но очевидно скъпа рокля пада на елегатни букли, докато на лявото й рамо небрежно е метнат тънък шал. Пухкави бузи, високо чело, дълъг нос, остра брадичка. Кафява коса покрита с прозрачен воал, над топлите й кафеви очи няма вежди. Роклята, косата и цветът на сенките, падащи върху кожата й са в абсолютна хармония с пейзажа зад гърба й.

За разлика от повечето портрети от Ренесанса, няма никакви следи за самоличността на модела. Нито едно бижу не отвлича вниманието, жена която спокойно гледа към нас, изпълнена с любов, майчина обич, Мадоната, която сякаш носи в себе си неразкрити тайни. Контрастът на студената, сякаш мъртва природа засилва благородното сияние на жената, прави я още по-мила и по-реална. В ъгъла на устните й сякаш се крие усмивка. Да, тази усмивка…
Изписани са томове с анализи посветени на емблематичните устни, с надеждата да разгадаят тайната й, но безуспешно. Според международно проучване, проведено през 2000 г., 85,5% от анкетираните отбелязват Мона Лиза като най-известната картина на света. Тайнствената усмивка, житейският път на автора й, създаващата нов жанр техника, вълнуващата съдба на картината, кражбата й, олицетворяването на фаталната жена, репродукциите и карикатурите, създавани от половин хилядолетие насам – всички тези фактори я правят това, което Мона Лиза е днес: най-известната картина в света. Милиони въпроси анализират тайните й, но съществуват три основни, сякаш канонизирани въпроса относно портрета:

1. КОЙ Е МОДЕЛЪТ?
2. ЗАЩО Е ТОЛКОВА ЗАГАДЪЧНА УСМИВКАТА НА МОНА ЛИЗА?
3. В ЛУВЪРА ЛИ СЕ СЪХРАНЯВА ОРИГИНАЛЪТ? НА ЕДИН ОТ ТЯХ ВЕЧЕ ИМА ОТГОВОР.

„Кръстникът” на творбата е Джорджо Вазари (1511-1574), който пръв споменава портрета като „Мона Лиза” в хрониките си за италианските художници от Средновековието. “Мона” е съкращение в италианския език на “мадона”, което означава “дама”. „ Леонардо получава поръчка от Франческо дел Джокондо да нарисува супругата му. Четири години е работил вурху творбата, но в крайна сметка тя остава недовършена. Днес тя е собственост на френския крал Франсис Първи.”  Вазари пише също така, че Леонардо е носил картината навсякъде със себе си и в крайна сметка никога не я е връчил на клиента.

Съществуват и по-ранни записки от тези на Вазари – за съжаление с неточна информация, които описват посещението на кардинал Луи Арагонски през октомври 1517 г. в ателието на Леонардо, намиращо се по това време в замъка Клу в близост до Амбоаз: „В едно от селата Господарят ни посети Лунардо Винчи от Флоренция, един от най-изтъкнатите художници на нашето време, който му показа три картини. Портрет на една дама от Флоренция, поръчан от Джулиано де Медичи; една друга творба, изобразяваща Йоан Кръстител и третата – Мадона с младенеца: и трите са съвършени.” Леонардо по това време е на 65 години. Днес знаем със сигурност, че дамата от Флоренция няма нищо общо с кардинал Медичи, въпреки че всички предположения за самоличността на модела тръгват именно от неговия личен живот. Смятали, че Мона Лиза изобразява една от двете любовници на кардинала -  Изабела Гуаланда от Неапол или Пацифиция Брандано. Подозирали са също така, че моделът може да е маркизата Изабела д’Есте, Изабела Арагонски – внучката на неаполския крал, или херцогиня Констанца д`Авалос. Други твърдят, че е автопортрет на Леонардо в женкси вариант. Психологът Зигмунд Фройд не остава по-назад в предположенията си и обяснява, че Мона Лиза всъщност е майката на художника.

Директорът на библиотеката на Хайделбергския университет Вайт Пробст издава научен труд през 2008 г., с който доказва, че Вазари по изключение е прав. Пробст се уповава на откритието на учения Армин Шлехтер, който през 2005 г. попада на изключително важни бележки в една от книгите, съхранявана в библиотеката през последните 300 г. Ръкописът е на първия собственик на книгата Агостино Веспучи, който между 1498 и 1512 г. е личен секретар на Николо Макиавели: „Леонардо да Винчи е като Апелий (древен художник в двореца на Александър Велики, който не е завършвал портретите си). Това се забелязва по всичките му творби, като например портрета на Лиза дел Джокондо или на Св. Анна. Ще видим какво ще направи в голямата зала, за която току що се споразумяха с Гонфалониер. Октомври, 1503 г.”
Това означава, че по това време Леонардо вече е работил върху Св. Анна и „портрета на Лиза дел Джокондо”, както и че са му поръчали да нарисува Битката при Ангиари върху стените в голямата зала на Палацо Векио, за което подписва договор едва през месец май 1504 г.

Моделът на тайнствената Мона Лиза действително е била Лиза ди Антонмария ди Нолдо Герардини, родена на 15 юни 1479 г. във Флоренция. На 5 март 1497 г., на 16 годишна възраст се омъжва за флорентинския търговец на коприна Франческо ди Бартоломео дел Джокондо. Той вече е загубил две съпруги няколко години след всяка сватба, затова е много привързан към Лиза, която го дарява със синове през 1496 и 1502 г. През Ренесанса портрети са се поръчвали само по специални поводи, като например оцеляването на майката след раждането или местенето на семейството в нов дом. Според хрониките Франческо купува къщата Виа дела Стуфа през април 1503 г., което, след раждането на втория му син, дава още един повод за празник и за поръчка на портрет.

При по-внимателно изучаване на лицето забелязваме, че нито устата, нито ъгълчетата на очите показват свиване на лицевите мускули, което се получава, когато се усмихваме. По-скоро едно необяснимо излъчване  и вътрешна усмивка сияе върху лицето на младата жена. А Лиза има за какво да се усмихва. Нека не забравяме гореспоменатите хубави поводи. Името на съпруга й също може да е обяснение – думата „джокондо” на италиански означава игрив, весел. Това може да е бил намек за характера на модела. Съществуват безброй теории относно начина, по който Лиза се усмихва. Някои смятат, че така се усмихват хора, които са загубили резците си, други забелязват вид парализ върху лицето на Джокондата. Според американски учени, прочутата усмивка не е нищо повече от оптическа измама, която художникът е постигнал с игра на цветовете. Каквато и да е истинската причина, загадъчността на усмивката говори най-вече за умението на автора да борави с четката и с помощта на малко боя и парче дърво да създаде най-известната живописна творба на всички времена.

Въпреки че цветовете не са така наситени, както преди години, замърсяванията и постоянното пожълтяване на лака затъмняват картината, дори на места замъгляват някои детайли, и въпреки че многобройни микропукнатини (craquelures) покриват платното, портретът е гениален шедьовър. Независимо какви методи за изследване на картината са използвани е невъзможно да се забележат следите на четката. Необяснимо е, по какъв начин Леонардо е нанасял боята върху гладката повърхност. Проучването  на отделните слоеве показват, че точно около устата и очите се намира най-тънкия слой боя. Някои си обясняват това със съвършената техника „сфумато” на Леонардо. Значението на италианската дума „сфумато” е „мъглив, забулен”, като така са обозначавали живописния стил, в който се избягват острите детайли, благодарение на което картината сякаш е покрита с фин воал от мъгла. По този начин фигурите са обли и меки, както можем да забележим и върху лицето на Мона Лиза, особено около устните. С помощта на тази техника Леонардо изобразява и природния пейзаж в заден план. Дълбочината на „сфумато” се постига с нанасянето на многобройни, изключително тънки слоеве боя, които трябва да изсъхнат, преди да се нанесе следващият. Това до известна степен може да даде отговор и на въпроса, колко време е продължила работата по портрета.

Не веднъж в историята на Мона Лиза се е случвало, мястото на оригинала да е заето от репродукция. След смъртта на Леонардо картината е съхранявана в миланския архив, според източници датиращи от 1525 г. любимият ученик на Леонардо да Винчи Салай (Джан Джакомо де Каприоти, 1480-1524) я  наследява, а след неговата насилствена смърт братята му я продават на френския дворец за 505 лири. Според архиви на Лувъра Салай е продал портрета на френския крал още докато Леонардо е бил жив, през 1518 г.  А може би съществуват две или повече картини?

Първоначално „кралската” Мона Лиза намира място в банята на двореца, след което я местят в Париж. През 1695 г. Луи XIV я поставя в екстравагантния си палат, Версайския дворец. През 1792 г. след края на монархията всичко е собственост на френските граждани, а в една част от Лувъра се създава музей, в който през юли 1797 г. поставят и Мона Лиза. Наполеон се влюбва в творбата и през 1800 г. я пренася в спалнята си, но след коронясването му я връщат в Лувъра, където остава дълго време.
Чак до кражбата й на 21 август 1911 г., след която арестуват и много съвременни художници, заподозряни в деянието, като Пабло Пикасо, например. Тогава става ясно, колко отлични фалшификации на Мона Лиза съществуват. Изведнъж стотици екземпляри се предлагат на американски търговци на произведения на изкуството. В склада на Лувъра, както и в мадридския Прадо и до днес пазят няколко варианта (например „Вернонска Мона Лиза”), за някои се предполага, че са оригиналът. През 1955 г. в Париж се събират 65 репродукции, и сред тях една от шестте фалшификации на Ив Шадрон, които той е направил през 1911 г. През цялото време оригиналът се съхранява в претъпкания гардероб до камината в дома на Винченцо Перуджа. През ноември 1913 г. флорентинският антиквар Алфредо Джери получава писмо –подписано с „Леонардо”-, в което му предлагат Мона Лиза за сума от 500 000 лири.

Джери и Джовани Поги, директор на музея Уфици, заедно изследват картината, и след като откриват инвентарния номер от Лувъра, официалния печат на музея и разпознават пукнатините, уведомяват полицията. Перуджа получава присъда от една година затвор. По пътя за „вкъщи” Джокондата е изложена във Флоренция, Рим и Милано, а на 14-ти януари 1914 г. огромни тълпи очакват завръщането й на парижката гара.

Къде са веждите й? „Очите й наистина блестят от влага, сякаш гледаме жив човек, а около тях е и нежната лилава сянка, миглите, които могат да се нарисуват само с най-съвършената прецизност. Веждите й не могат и да бъдат по-естествени, фините косъмчета поникват от следите на четката, на места слабо, на други по-силно, като винаги следват порите на кожата.” – пише Вазари, който никога не е виждал портрета на живо, а познава картината само от разкази. Леонардо не е нарисувал очите на Мона Лиза с тази точнот, за която пише Вазари – в ъгълчетата на очите няма сълзи, миглите също липсват. След обстойно проучване на веждите, действително могат да се забележат няколко по-тъмни точки. Трябва да се отбележи, че веждите и миглите в останалите творби на Леонардо също са много бледи.

През 2004 г. група френски и канадски учени организират мащабно и строго секретно изследване на картината с помощта на инфрачервени и ултравиолетови лъчи. Паскал Кот споделя, че е прекарал около 3000 часа в анализа на заснетите материали и е остановил следното: Мона Лиза е покрита с тъкан, наподобяваща тънка марля, която италианките носят по време на бременност или кърмене (guarnello). Пръстите на лявата и ръка първоначално са били в друга поза, лицето й е било по-широко, усмивката по-силно изразена, косата й е била вързана отзад, докато отпред са падали само няколко кичура. Също така е имала и вежди, които при някои от първите реставрации са били заличени, поне според специалиста. Така че не може да се рискува с още реставрации, след които би могла да изчезне и известната й усмивка.
Друго изключително въздействие Леонардо постига и с интресен похват – рисува модела и природата от две различни перспективи. Първоначално това не се забелязва, наблюдателят просто усеща, че нещо не е наред. Картината сякаш е тридименсионална, има дълбочина, придвижва се в пространството, което създава усещането, че моделът сякаш излиза от картината. Реалистичният й вид се засилва още повече от безупречните сенки. Именно с тази творба Леонардо усъвършенства пирамидалната композиция, която използва в „Портрета на Джиневра де Бенчи” и която характеризира цялостното  му творчество.
Почитателите на Мона Лиза и на нейните тайни трябва да се примирят с факта, че моделът от портрета не е легендарна фигура, а истинска жена от плът и кръв, съпруга на обикновен търговец на коприна. Утеха за феновете предлага, може би, най-голямата мистерия около картината, която кой знае дали ще бъда разкрита – усмивката на Лиза. Дотогава Мона Лиза остава най-популярната живописна творба в света.

ОЩЕ ИНТЕРЕСНИ ФАКТИ


През април 2008 г. 44 годишният британец Андрю Никълс рисува най-малката Мона Лиза в света с височина 11 мм и ширина 7 мм. Художникът прави миниатюрния вариант на портрета в мащаб 1: 70 с помощта на лупа и четка от няколко косъма, като се има предвид, че никога не е виждал оригинала на живо. Предишният световен рекорд е поставен от люксембургски художник, като размерът на произведението тогава е 13 х 9 мм. От април месец 2005 г. Мона Лиза посреща почитателите си в нова, модерна зала, въпреки че много хора предпочитат да й се наслаждават на страниците на качествен каталог, отколкото притиснати в тълпата, където тя е ярко осветена в кутия от бронирано стъкло. Съоръжението е херметически затворено, на всеки 15 минути вградените сензори отчитат и най-малките възможни промени. Тъй като тънката дъска от топола, върху която е нарисуван портрета е отрязана вертикално, годишните кръгове на дървото са разположени асиметрично, което може да доведе до деформация. Картината вече има една 12 сантиметрова пукнатина – от горния край на картината до косата на модела -, която през 19. век е била реставрирана, и така напукването е било отстранено. На 30 декември 1956 г. Мона Лиза става жертва на атентат. Художникът от Боливия Уго Унгаза Вилегас хвърля камък по портрета, който чупи предпазното стъкло и наранява боята в областта на левия лакът. Случилото се е водеща новина в пресата по цял свят. Мона Лиза е изпълнила и дипломатическия си дълг – през 1961 г. президентът Кенеди и съпругата му Жаклин посещават Париж, а Шарл дьо Гол до такава степен е  пленен от познанията на Първата дама по френски език и изкуство, че обещава да изложат картината в САЩ. След строги мерки за сигурност Мона Лиза пристига с кораб във Вашингтон през 1963 г., откъдето я транспортират до Ню Йорк. В Метрополитан 1, 6 милиона посетители се радват на най-загадъчната усмивка. Последните спирки от турнето й са Токио и Москва, където е изпратена с цел смекчаване на отношенията със Съветския съюз.

This entry was posted in Docu Explorer. Bookmark the permalink.

Leave a Reply