“Спрях да броя километрите, те вече не са важни”

Към момента Филип Лхамсурен се намира в Казахстан и кара към границата с Узбекистан. Този участък от пътя му е най-труден заради пустинния терен и невероятната жега. Налага му се да пътува с над 20 литра вода за пиене за ден, за да може да издържи на слънцето. Преди обаче да стигне дотам, успяхме да се свържем с него в Русия по Скайп, за да му зададем няколко въпроса, свързани с пътуването му от България до Памир.

 

Къде се намираш сега, на кой километър от маршрута си?

 

Спрях да броя километрите, те вече не са важни. Километрите са нищо. На път човек осъзнава кои са наистина важните неща. Много ми липсва да чета книги и то не защото ми е скучно, а защото те са като един контакт с човека, дават едно ново поле за размисъл…

 

Как се чувстваш на този етап от пътуването?

 

Аз все мисля напред, за следващата стъпка, за следващата граница. Ето сега например по документи съм извън закона. В Русия трябва да си регистриран в хотел във всеки град, през който минаваш, а аз спя на пътя и за такива като мен, пътешественици, няма направени закони. По тази причина няма и много като нас в Русия. Тя се оказа затворена страна. За това допринася и самата грубост на руския човек. Тук нещата много бързо се променят от добро към лошо и за западния човек руснакът е непредвидим.

Пътувам през една страна, а всъщност се оказа, че са десетки, десетки наречия, планини, пустини, хора, слети в едно.
Имаш ли проблеми с велосипеда?

 

Най-често на пътя пукам гума. Случвало ми се е десетки пъти вече, повече от петдесет. В Турция ми се откачиха педалите и се наложи да търся специални нитове. Импровизирах с болтове на трактор. В Русия пък счупих ухо на колелото. Във Владикавказ един човек ми подари ръчно направено ухо. Толкова е здраво, че нямам думи. Там хората сами си правят частите. И така. Научих се да не се ядосвам, като спукам гума, а да си казвам, че е за хубаво, че тъкмо ще мога да си почина. Иначе рядко почивам дори и след пет часа каране, защото съм много придирчив към местата за почивка. Така се научих да правя всичко на колелото – да снимам, да се храня. Всичко правя върху колелото и това започна още в България. Просто го правиш, щом си решил. Нови навици…

 


А как е здравословното ти състояние?

 

Щом съм още тук, значи съм здрав. И физически, и психически :)

 

Колко време най-много си оставал без социален контакт?

 

Не зная. Понякога се случва да общувам с хора, но този контакт е много повърхностен, дори ненужен. В Турция ме питаха едно и също нещо. И всички реагираха по един и същи начин на моите отговори – ти си луд, това не е възможно. Най-безумният въпрос, който ми задаваха, е защо го правя и колко ми плащат. Те не разбират, че това е моя мечта.

 

Случи ми се в Турция да търся вода. На турски се превежда „су”. Зная го, защото на монголски „су” е мляко. И така. Усмихва се човекът, вика жена си, тя ми дава домашен айрян и аз си тръгвам без думи. Хората там не знаят други езици, аз не зная много турски и така, без да говорим, се срещаме и общуваме по човешки, със сърце. За мен такова общуване е незабравимо. Пулсът на пътешественика е такъв. Можеш навсякъде да спреш, някъде можеш да се направиш, че не разбираш обичаите им и да ти е простено. Понякога имам толкова силна нужда от чай, че който и да ме спре, аз спирам и го заговарям, за да получа чай, но повечето пъти спирам само ако хората ми се сторят интересни или мога да науча нещо от тях. Винаги е празник да срещнеш хубав човек. После става много тъжно, когато трябва да се разделиш с него. Казваме си по нещо на сбогуване и тръгваме, а всеки си мисли, че повече никога няма да види този човек. Срещнахме се, стоплихме се и продължаваме напред.

 

 

С какво се храниш? Как е местната кухня?

 

Храня се с най-евтиното, което намеря в магазините или сред природата – коприва, охлюви, гъби, заек. Тази сутрин видях един заек, сгазен от камион. Сърцето му още тупкаше. Ще вечерям с него тази вечер. По пътя си дотук видях хиляди животни, ударени от автомобили, и постоянно се чудех кога ли и аз ще ям такива животни. Ето, случи се. Един пътешественик на име Брад, когото срещнах по пътя, ми разказа за двама американци, които се изхранвали основно с такова месо – елементарно е и вкусно. Иначе аз оцелявам основно с гречка и овесени ядки или с храната на местните хора, защото тя е най-подходяща за конкретния климат. Аз съм израснал с азиатската кухня и тя ми понася добре.

 

Свалил ли си килограми?

 

Сигурно поне десет, нямам представа :)

 

Помагат ли ти чията и другите семена, които си носиш от България, както и хапките с грахово брашно и лой?

 

Хапките с лой не издържаха на жегата. Изхвърлих ги. За храната съм много благодарен на магазин „Зоя”, защото те ми дадоха необходимото количество от суперхрани като чия, годжи бери, кокосово и какаово масло и много други. В трудните моменти разчитам само на тях и те ме зареждат с много енергия.

 

Можеш ли да разкажеш на нашите читатели за някое интересно място, където си нощувал? Как се отнасят при първата среща с теб?

 

Срещите ми вече са хиляди. В Истанбул са запознах с Мустафа, който се занимава непрофесионално с частно футболно първенство, в Самсун имах състезание с канута с Ялчин, а в Трабзон спах при Седат, който има частен университет и 30-метрова стена за катерене, която катерех всяка сутрин с него. Запознах се с едни ирански пътешественици и те ми рецитираха Омар Хаям на персийски език. Беше магично преживяване. Възхитих се много на тези хора, защото в Иран всичко е евтино, най-скъпа им е свободата и тези хора някак си са я постигнали и пътуват. В Грузия имах проблеми заради руската си външност. Местните хора ме избягваха, но една жена от бедно планинско село все пак ме подслони. За да й се отблагодаря, поправих оградата на къщата й. Тя ме хранеше с каквото има – закусвахме, обядвахме и вечеряхме с една и съща супа, но съм й много благодарен. В Чечня хората най-много ми допаднаха. Бях в планината при бунтовници, които все още се крият. Играехме мъжки игри – канадска борба, стреляне. Чеченците са големи патриоти и много бедни хора. В планината на Дегестан често летяха МИ8, военни хеликоптери. Имаше контратерористични организации, но все пак местни хора ме спираха и ми даваха джобни пари и казваха, че съм тигър, щом съм сам в този район по собствено желание. Докато бях там, арестуваха президента, който сега е в затвора. Имаше атентат с кола-бомба и постоянно ме подозираха от руските спец. батальони. И за тях беше шокиращо, че пътувам натам, но за мен не е толкова опасно, защото никой не воюва с пътешественици. Когато ме изпращаха, ми заръчаха да кажа на целия свят, че те са добри хора и че очакват туристи и мир. Радвам се, че не послушах руските си приятели и посетих Чечня и Дегестан. Всъщност руските градове са много по-опасни от тези републики.

 

Интервюто взе Мария Дамянова
Снимки: Архив Филип Лхамсурен
This entry was posted in Active Explorer, Interview. Bookmark the permalink.

Leave a Reply