Свободният катерач Ману

Когато приличащият на хлапе 24-годишен испанец Мануел Кордоба приключва забележителната си презентация в един от Дните на предизвикателствата в София (30 ноември-2 декември), публиката е любопитна да разбере на каква възраст е започнал с катеренето и алпинизма. Силен възглас на удивление се разнася из залата, когато Ману, както е по-известен в средите, съобщава, че е започнал преди 11 години. А това според простата аритметика означава, че старта му е бил на крехката 13-годишна възраст.

Учудващо е наистина, че едва в ранните си тийн години си започнал да се занимаваш с нещо, което дори в света на възрастните се счита за рисковано занимание. Какво те запали по катеренето?


Още от съвсем малък родителите ми обичаха да ходят през уикендите на разходки в планината и аз, естествено ги придружавах. Там за първи път видях хора, катерещи се по отвесни склонове. Нещо в мен ме провокира и аз да опитам. Когато бях малко момче със семейството ми живеехме в Мадрид, но впоследствие се преместихме в Сарагоса, където живеем заедно и до днес. Градът се намира по-близо до националния парк Ордеса – мое много любимо място за катерене, откъдето започнаха и първите ми опити на открито. Там преди четири години проправих линията „El Castillo”.
Когато започна да катериш, не се ли страхуваше от наранявания, дори и за живота си?
Тогава изобщо не съм мислел за това. Всичко за мен беше просто едно голямо забавление.

А никой от родителите ти ли не е катерач все пак?


Не. Напоследък се случва да се катеря с един изключително пъргав мъж, който е на цели 56 години. След ден, прекаран с него в планината, се връщам у дома и с вдъхновение разказвам на баща ми за този човек и за неговите постижения, за енергията, която излъчва. Опитвам се да го мотивирам да дойде с мен следващия път. Казвам му: „Вместо да седиш цяла събота и неделя пред телевизора или с вестник в ръка, вземи пример от този възрастен мъж и се размърдай!” До момента обаче думите ми нямат резултат върху моя баща.

Срещал ли си смъртта очи в очи?


Да, преди година най-добрия ми приятел падна от една скала, докато се изкачвахме нагоре и загина. Тогава осъзнах колко трудно и рисковано занимание е катереното и колко отговорен трябва да си. (гласът му се разтреперва, а очите му се навлажняват).
Това не те ли накара да се замислиш, да искаш да поспреш, дори и за известен период от време?
Не! Дори предизвика у мен обратното чувство, да искам да надвия, да покоря планината.

Ти самият как се пазиш от рискови ситуации?


Премислям всеки свой ход още преди да съм го направил. За 11 години вече познавам добре настроенията на планината и когато застана в подножието й и погледна нагоре мога да усетя кога има опасност от задаваща се лавина да речем или друга някаква стихия.
Кои са най-важните вещи и приспособления в багажа ти, които ти помагат да оцеляваш там горе?
Много държа на специалната екипировка, която моите спонсори от Trangoworld ми осигуряват. Якето ми е най-добрия ми приятел там горе. То ме пази от студ и силен вятър. Понякога се налага да изкачвам и през нощта и освен на спалния си чувал, трябва да мога да разчитам и на него. Когато умората наделее през нощта, се крия в някой заслон между скалите. Там няма възможност за разпъване на палатка, затова добрите дрехи и един спален чувал трябва да са достатъчни, за да ми свършат работа да изкарам няколко часа сън преди да продължа нагоре. Котките са нещо, без което никой алпинист не тръгва по заснежен и леден терен. Също така за нощното катерене съм снабден с осветление, закрепено върху каската ми. Взимам си много вода, за да не се обезводня, както и поне един-два огромни ужасно дълги хамбургери.

Маршрутите, с които най-много се гордееш?


Divine Providence при Grand Pilier d’Angle в Мон Блан – най-високата планина в Алпите, е една от гордостите ми. Успяхме с моя приятел Ориол Баро да го изкачим това лято на 5 юли с техника на свободно катерене – нещо, което и други са правили преди нас, но май се оказа, че ние успяхме да го изкачим за най-кратко време – общо около 16 часа. Бивакът ни беше в базата на Pilier Angle. Баро водеше в първата част на терена – до Red Shield. После поех аз по девет от най-тежките точки на стената. Катерехме с 8-милиметрови въжета. На гърбовете висяха ужасно тежките ни раници, в които носехме допълнително оборудване и храна. Достигнахме върха на Angle Pilier в 9 вечерта. Направихме си почивка от около четири часа, преди да продължим към Peuterey Ridge, в компанията на много силни и студени ветрове и доста неприветливо време. Въпреки суровия климат, за два часа успяхме да привършим и тази част от маршрута и от там вече бяхме на върха на Мон Блан в 4,30 сутринта. Гледахме света от цели 4800 метра височина. Друго предизвикателство ми бе изкачването на скалистите хребети при Вади Рум в Йордания. Там климата бе напълно противоположен на този в Алпите. Катерехме се при температура 40 градуса по целзий. Стичаше се пот от телата ни, горещината бе изпепеляваща. Иначе много обичам Пиренеите, напоследък се усещам запален и по даденостите на природата в Патагония. Този път нямам време, но ми се иска да се върна в България и да разгледам и вашите скални терени тук.

Как поддържаш форма във времето, когато не си на своите алпинистки походи?


В момента изпълнявам програма, която се свежда до 5 часа всеки ден, прекарани във фитнес салона и в залата за катерене. Така ще бъде общо два месеца. Преди това наблягах на интензивните аеробни тренировки. След двумесечния ми режим ще продължа с кардио тренировките.
След Дните на предизвикателството у нас, на които бе поканен от Стената, кое е следващото ти планинско предизвикателство?
Предстои ми да се катеря в Корея.

Но там в момента има война, не е ли малко опасен алпинизма тъкмо в този момент?


Да, честно казано силно съм притеснен. От скалисти зъбери и високи върхове за покоряване не ме е страх, но войната определено е нещо, което ме плаши.

Какво си си поставил като цели в алпинизма?


Да подобря техниката си на свободно катерене и да се катеря по-бързо.

А как релаксираш, как се забавляваш?


Може да звучи налудничаво, но вместо да ходя по нощни клубове предпочитам да заведа приятелите си в моята „пещера” за катерене – голяма зала, покрита със стена за катерене, скрита в една сграда в Сарагоса. Взимаме си по бира и аз започвам да „танцувам” върху „вертикалния си дансинг”.

This entry was posted in Interview. Bookmark the permalink.

Leave a Reply