Цветята на Хималая. (Мечтата Индия II част)

ПРИСТИГАМ В ХИМАЛАИТЕ СЪС САМОЛЕТ. ЕДИН ОТ СПЪТНИЦИТЕ МИ ХВАЛИ ПИЛОТА ЗА ТОВА, ЧЕ СВАЛИ САМОЛЕТА ПО-НИСКО, ЗА ДА МОЖЕМ ДА РАЗГЛЕДАМЕ ВЪРХОВЕТЕ. УСМИХВАМ СЕ, ЗАЩОТО СЪМ НАЯСНО, ЧЕ НЕ САМОЛЕТЪТ СЛИЗА, А ПЛАНИНАТА СЕ ИЗДИГА ВСЕ ПО-ВИСОКО. СКЛОНОВЕТЕ СА ОСЕЯНИ СЪС СРЕДНОВЕКОВНИ БУДИСТКИ МАНАСТИРИ, НЯКОИ ОТ КОИТО СА ПО НА 1000 ГОДИНИ. ПРОСТОР, ОГРОМНИ СКАЛИ, СВИСТЯЩ ВЯТЪР, ТИХИТЕ МОЛИТВИ НА МОНАСИТЕ – КОЙ НЕ БИ ИЗПАДНАЛ В УНЕС? УСМИВКАТА НЕ СЛИЗА ОТ УСТАТА МИ, ДОКАТО СЕ ОПИТВАМ ДА ПОЕМА ЦЯЛАТА ТАЗИ КРАСОТА: НЕОБЯТНИ ПРОСТРАНСТВА, ОБГРАДЕНИ СЯКАШ ОТ ГИГАНТСКИ СТЕНИ, КОИТО МИ КАЗВАТ: „ЕЛА, ПРИЯТЕЛЮ, НЕ СЕ СТРАХУВАЙ! ТОВА Е ТВОЕТО МЯСТО, ТУК СИ В БЕЗОПАСНОСТ, ТУК ЩЕ НАМЕРИШ ОНОВА, КОЕТО ТЪРСИШ. ТАЗИ ЗЕМЯ ПРИЕМА ВСИЧКИ, КОИТО ТЪРСЯТ СМИСЪЛА НА ЖИВОТА.“

Текст: Золтан Левелеш и Балаж Юхас

Снимки: Балаж Юхас

Жителите на Хималаите се движат с голяма лекота по покрива на света. Приличат на хора, узнали някаква тайна, която са получили свише. Лицата им излъчват тихо спокойствие, кротост и простота. В една ранна есенна утрин се разхождам край извора на Ганг. Студът щипе. Облякъл съм си всички топли дрехи и съм се увил в дебело вълнено одеяло. Срещам неколцина местни, които мъкнат храна и вода за семействата си и зоб за добитъка. Един йога е приклекнал край колибата си и мете. Гол до кръста, бос, носи само препаска на кръста. Зад него са снежните върхове. Напевните ведически мантри хвърлят мост между йогата и трансцедентното. Потръпвам, при това не само заради студа. Това е един от онези мигове, които на всяка цена трябва да запечатам. Посягам към фотоапарата, когато йогата внезапно се обръща към мен: „Вие, западняците, винаги искате да имате, да притежавате всичко! Отнеси ме вкъщи в спомените и делата си, а не в апарата си.“ С тези думи той ми обръща гръб и продължава да мете. Прибирам фотоапарата и продължавам нататък. Направил съм една от най-хубавите си снимки – в съзнанието си. Какъв е смисълът на една снимка, ако сме я направили, само за да я показваме и да се хвалим: „Ето тук бях.“ Обхождаме света като завоеватели. А всъщност човек не прави снимки и не отива в Индия, за да я завладее и притежава, а за да се промени нещо в самия него. Сигурно това искаше да ми каже и йогата: да не гледам люлката на мъдростта през обектива, а да се оставя да ме носи течението на Ганг, да разперя криле в подножието на Хималаите, да гледам и да се уча. Ако я разглеждаш само като съвкупност от забележителности, Индия не е по-различна от която и да е туристическа дестинация. Ако обаче не снима от желание да притежава, фотографът се превръща в инструмент в ръцете на вселената, а светът се разтваря пред него. Снимките, направени в такива осенени мигове, са дълбоко преживени и предават истинските ценности, които търсим.

След няколкодневно пътуване с автобус пристигам в Хималаите, на 3500 м надморска височина. Слънчевите лъчи неуморно трепкат по повърхността на река Ямуна. На последната спирка на автобуса няма къде да отседна, затова тръгвам пеш покрай реката. Приказната местност ме кара да забравя несгодите. Не разполагам с питейна вода, раницата ми е тежка, а късното следобедно слънце пече силно. Зад гърба си чувам шум. Към мен се приближава голяма копа сено, а под нея – дребен човек. При вида му раницата ми сякаш олеква. Човекът със сеното ме настига. След като разменяме няколко думи, решавам да следвам неговото темпо. Два часа по-късно, когато слънцето вече се е скрило зад билото, спътникът ми кимва за сбогом и поема нагоре, като ми показва,че изворът е в противоположната посока. Трябва само да извървя десетина мили по поречието и съм там. След кратък размисъл осъзнавам, че е по-добре да не се отделям от човека със сеното, чието село е на върха на планината. С мъка пълзя по склона, който се възправя пред мен като стена. Раницата постоянно ме дърпа назад, а когато поглеждам надолу, разбирам, че е по-добре да не се отпускам. Едва се движа, а съм уморен, сякаш съм препускал. Почти след всяка крачка спирам за почивка. За последно съм се задъхвал така като ученик, когато бягахме за норматив. Това е битка с вятърни мелници, от която не можеш да излезеш победител. Ни напред, ни назад. Това ли беше? Затова ли дойдох в Индия? Защо ми трябваше… Спътникът ми ме подканя да вървя – вече сме при върха. И наистина, той сваля товара от главата си и се отпуска край една скала.

… ЦЕЛИЯ МАТЕРИАЛ МОЖЕТЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА СПИСАНИЕ ЕКСПЛОРЪР

This entry was posted in Cult Explorer. Bookmark the permalink.

Leave a Reply